Мъгла е погълнала небето,
улиците свистят обагрени със кръв.
Кой ще е следващия на шосето,
Кой ли иска да бъде последен, а не пръв.
Смирено клатим глави,
пазейки очите си от светлината.
Спокойно, някой ден няма да сме сами,
Гордо ще кажем пребориха ги, не друг а децата.
Стъклената гарафа е поднесена невинно,
готова да обгърне хиляди устни.
Жадно сърба народа безумно,
тъжни лица тътрят се гладни и злостни.
Тучни гори се ширят в необятна хармония,
наведени хора спорят, ах, каква идилия.
Мрачни улици, там хора още по-мрачни в робска хегемония,
Кой от кой по-страшен, търси не отговори, а бастилия.
Нека оркестъра да свири патриотични песни,
нежно да галят сетивата с притихнал весел стон.
Но певецът липсва, а публиката от глухи и безполезни,
гънейки се в удобни пози за поредния ветрогон.
Когато свършат камъните ще си хвърля сърцето,
И то каменно е, но тупа силно в мойта гръд.
Когато свършат думите ще крещя до небето,
деца, не ходете по предначертания, а по собствен път.