Джудит

Джудит влезе в стаята на малката си споделена къщичка. Тя беше съвсем малко глуповата, но по принцип не й личеше чак толкова. Обичаше диня, но малко хора знаеха това. Споделяше много рядко и още по-рядко излизаше. Стилистически погледнато, без своите дрехи, тя беше съвсем нормална жена. Беше малко непохватна, тромава, но майка й я бе възпитала добре и имаше походка като на изискана дама. Каквато всъщност не бе!

Този път умът й бе разпръснат из цялата стая, както не се случваше често поради ниския магнитут на мисловната й дейност. Харесваше да живее просто, от нищо нещо както се казва. Портокали, мандарини, праскови, целият я заобикалящ свят изглеждаше плодов. Тя беше продавачка в сгушеното, почти губещо се сред заобикалящите го къщи,магазинче за цветя под тях. Нищо особено, достатъчно за нея и мистър Попърс. Да, разбира се! Имаше котка и не защото стереотипно всяка самотна жена има, а защото нейният съсед го бе оставил за месец и бе изчезнал в дебрите на Чили. Като потоп мислите шуртяха на всички страни – дали не бе време за промяна, може би косата й? Душата на Джудит се вълнуваше най-често от времето, което поддържаше доброто й настроение. За жалост в страна като Уелс, нито времето, нито растителността бяха повод за позитивизъм, сияйност и красота. Но там бе родното й място и бе свикнала с изкуствения като цветята през зимата живот.

Дъждът я успокояваше, но понякога й идваше в повече.  Докато слънцето все някъде се губеше и не посещаваше дома с месеци. В редките случаи, когато дебелите чаршафени облаци бяха раздирани от някой друг светлинен меч, тя просто се отдаваше напълно на деня. Изстискваше жадно като с блендер всяка капка живот от него, докато не удареше полунощ. През тези редки случаи, обичайно ленивите стрелките препускаха като забързани коли. Превъртайки час след час, те заличаваха поредната скучна дата от календара. Очакването за следващия ден бе монотонно и доста отегчително за другите, но това поддържаше нея жива – мисълта за утре, за едно по-добро утре. Наивно си мечтаеше тя, но то никога не идваше. Отчаянието идваше и си отиваше, възкресяваше се като феникс и отново изгаряше на душевната клада. Едно бе ясно, то винаги бе там някъде в сенките.

Хаотичност и пустота също често кражаха над нейното малко гнезденце, разположено на тясната задна алея на улица Бийч Роуд  в Суонзи. Отдавна цялото пространство в къщата й бе заето от ненужни вехтории, оставени от нейните родителите. Предметите дяволски бездушно и безмълвно критикуваха, без възможност да им отговори. Близките й не бяха вече там и нямаше да се върнат, но все още можеше да усети присъствието им. Малкото напрегнато пространство задушаваше всичко, не само физически, но и емоционално – убиваше всички пориви на мотивация. Последен поглед към стаята преди да излезе. Вече мислите ги нямаше, бяха се оттеглили в своите покои на съзнанието и историята започваше отначало. Толкова ли бе малък светът? За хората видели широкия свят, това би им се сторило малко прекалено, интимно и задушевно, но простовато и ограничено. За нея това бе така нареченото нещо живот. Дали го харесваше не бе много сигурна, но й беше единственото останало.

Хората държащи на нея бяха изчезнали по една или друга причина. Не обичаше да е сама, но не обичаше и претъпканите места. Това най-често бяха местните задушни пъбове, където я водеха нейните ухажори. Не че бяха много тези добродушни рицари на честта, но все се намираше някой да я съжали за по питие. Беше средата на март и хубавите дни тъкмо започваха. Нежно нахлуващата светлина през мръсните прозорци заблещука по циферблата на часовника й. Беше отдавна забравила за слънчевите зайчета, за които някога учителят по физика говореше. Заигравката  не доведе до нещо съществено, което да я накара  да си спомни за уроците по дисперсия и дифракция на светлината. Тя просто си играеше като дете и тихо се кикотеше. След минута слънцето се премести и една от полуспуснсатите щори закри изцяло огненото кълбо, като пречупи порива на тези заблудени слънчеви лъчи. Щастие, това, което всеки търси или поне тайно си мечтае за него, не ще ли намери тя.  Времето, денят, нощта, луната и всичко в природата има своя период, така и човешкият живот. Време ли бе за работа, гледайки в тавана си помисли Джудит. Не, време бе за промяна, за която тя самата не подозираше.

Снимка: Chermiti Mohamed

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *