Кой ли не е чувал пламенните патриотични речи за нашите велики ханове, царе, просветители, писатели, революционери и всички други заслужили личности в славната ни история? Как българските войски са отблъснали бесните арабски хорди, за изключителните стратегически маневри на Хан Крум при инвазията на Никифор, за саможертвеният акт на „живата торпила“ Димитър Списаревски?
Има хиляди примери за героичните дела на нашите прадеди и как те са се изправяли пред трудностите на деня, проявявайки своите най-силни черти и заложби. Тези актове на чиста доза храброст, примесена с малко лудост и безкористна любов към Отечество България не са чужди и на други наши съграждани. Визирам нашите братя и сестри от чуждо потекло, които са споделяли болките и проблемите на българския народ. За жалост, рядко в публичното пространство се споменават имената на хората, загърбили своята сигурност и алтруистично прегърнали нашата малка страната. Странниците обикнали и нарекли България свой дом.
В тази биографична поредица ще Ви запозная с неизвестните лица на чужденците с български сърца и техните велики деяния за родината ни. Пръв в тази рубрика ще е Луи-Емил Айер. Той е рядко срещано име в швейцарските среди, което обаче има огромен принос за полагането на спортните традиции и култура в България.
Луи-Емил Айер – Швейцарецът с българско сърце
Луи-Емил Айер е роден през 1865 в село Бе, кантон Во, Швейцария. Учи в Лозана, Женева и Ньошател, като след завършването си продължава със своята житейска страст – гимнастиката. В продължение на години е сред най-талантливите гимнастици в страната, като междувременно се занимава и с преподавателска дейност по дисциплината в град Вьове.
Началото на една легенда
След Освобождението, България е поставена в затруднено положение поради огромния недостиг на специалисти в почти всички обществени сферите. За мъчната ситуацията може да се съди по броя на лекарите по това време, който е начислявал около 27. По заповед на дотогавашния просветен министър, Георги Живков, през 1893 за Швейцария заминава българска делегация, която да намери специалисти в областта на спортното образование и култура. По това време западната страна изживява Ренесанс във физкултурата, като се наблюдава разцвет на спортните движения. Ролята на чуждите експерти в пределите на България би била да поставят основите на спортното образование и традиции в страната. След одобрение на българската молба от чуждата страна, дванадесет швейцарски педагози, сред които е и Луи Айер, отпътуват към родината ни. Отличеният педагог и гимнастик е сред първите доброволци записали се за тази тежка задача. За тяхната отдаденост можем да разберем и от едни от първите им думи след пристигането:
„Пътуването ни беше трудно, защото знаем, че носим нова култура на новото ни Отечество България.“
Любопитно е да се вмъкне факта, че самият Луи е израснал в обстановката на селския живот, като това е важна предпоставка за неговото радушно възприемане от местните жители. В негово лице те не са видели суровия чужденец, а един добродушен, изключително честен, отзивчив, весел и общителен техен съгражданин. Този негов нравствен облик, близък до този на българското население, изгражда мост за скрепяването на тяхната силна връзка, в основата на която е българския идеал.
Луи Айер започва своята учителска дейност в ломското педагогическо училище, което скоро разкрива реалната ситуация за спортната култура у нас. Липсата на базова физическа подготовка сред съгражданите му и всякакви спортни уреди и приспособления обобщават тогавашната ситуация. Тези фундаментални пречки за нормалния процес на работа не го обезнадеждават, а напротив, мотивират го да въведе съществени промени за подобряване на средата. Педагогът внася от своята родина спортни уреди, предмети и игри, предназначени за изграждането на спортна култура в различни дисциплини, облекчение на спортните занятия и процеси. Още с идването си в страната е носил боксови ръкавици, спортна сабя, книги и кожени топки за „една игра измислена от англичаните“. Да, можете да се досетите за коя игра по-точно говори този изключителен визионер – футбола. Още по-значим негов успех за развитието на културата е било поставянето на основите на младежките дружества у нас. “Дунавски Юнак” е първото по рода си юношеско дружество в страната, като идеята се разпространява из цялата страна, следвайки модела изграден от Айер. Тяхната основна цел е била да възпитават подрастващата младеж към служба на родината, изграждайки техния достоен характер на граждани. Девизът на юнаците от организацията е бил „Здрави и силни; Дружно за Отечеството.“
Изключителните постижения на ломския учител не спират дотук. Той написва първите по рода си български ръководства по гимнастика и бокс, предназначени за обучението на идните поколения. В центъра на занятията, които по това време са наричани „народни игри“, са били заложени множество от познатите ни лекоатлетически дисциплини. Бягане, скачане, прескок, вдигане на тежести, бокс, та дори и тенис са били само част от спортните занимания на юнаците. Интересен факт е, че при процесите на обучение той не само е залагал на основите спортни дисциплини, а и е отдавал голямо значение на българските традиции чрез изучаването на народни хора и танци. Неговите учителски напътствия биват неотлъчно следвани, като участва активно не само в просветния, но и в културния и обществен живот на града.
Дори след изтичането на двугодишния му договор за обучение той остава в страната. Привързаността, вярата и притаената любов към страната ни са осезаеми, както споделя в понанатъшно си изказване и неговият малък син – Марсел.
„Целият си живот баща ми беше посветил на второто си Отечество – моята родна земя – България. Сигурен съм бил и досега, че докрая на живота си той е имал най-дълбоко убеждение и вяра, че в България гимнастиката и спортът ще напреднат и достигнат до най-забележителните постижения.“
Житейският път на спортния учител в последствие преминава през Силистра и Русе. Те стават негови домове, където продължава и доразвива своите методики на обучение, като също така ръководи и местните юнашките дружества.
Защита на второто си Отечество със сабя и перо
При настъпването на Балканската война (1912-1913 г.) швейцарецът е все още на българска територия и вместо да избяга намеса в този чужд конфликт, той прегръща своята втора родина и нарамва оръжието. Той сформира доброволчески юнашки легион в Русе и се включва към българската войска. По време на битките той оглавява 1-ва рота на 12-та лозенградска дружина, която се сражава при Македонския фронт. Бойните действия от страна на неговото военно сформирование играят ключова роля за успешни сражения на фронта, които водят непосредствено до неминуема победа във войната. За проявения героизъм на бойното поле Луи е отличен с почетния български офицерски чин подпоручик (лейтенант) и получава два медала – кръст „За храброст“.
В последвалата Междусъюзническа война Луи Айер отново е в основата на бойните сражения. Дори след очакваната загуба на военния конфликт, швейцарецът остава верен на България. Той не само защитава нашето отечеството с живота си, но и отбранява позицията на страната ни пред западните сили в световното медийно пространство. Издавайки книгата „Pro-Bulgaria“ („За България“) на френски език, Луи Айер противодейства на чуждестранната негативна пропаганда срещу държавата ни. По това време България бива обвинявана от страна на сърби, гърци и румънци за агресивната си политика и характеризират държавата ни като агресор и основен виновник за събитията и настъпилата обстановката на Балканите. В произведението си той разкрива реалната гледна точка на българите за събитията от 1913 година. Още по-явен жест за неговата отдаденост и привързаност към България е и даряването на всички приходи от книгата на българските ветерани от войните. В допълнение, той е и автор на множество публикации във вестник „Ла Женев“, чиято основна тема отново става България.
При включването на родината ни в Първата Световна война, макар и вече застаряващ, Луи Айер отново е сред първите доброволци за защитата на страната. Въпреки че първоначално бива зачислен към отряда за превозване на храна и амуниции, той остро отхвърля това решение и настоява да вземе активна роля в бойните действия. Впоследствие бива назначен за офицер на 33-ти свищовски полк.
Въпреки силното си желание да продължи борбата на фронта и да вдъхновява войниците с примера си, швейцарецът се разболява от дизентерия. На 2-ри Септември 1916 патриотичният път на Луи Айер завършва във фронтовия лазарет при Дойран. Негов вечен дом става село Чаушли, което в наши дни се намира в Северна Македония.
Учителят, общественикът, героят и наш сънародник
Себеотдадеността и героизмът са рядко срещани проявления на човешката натура. За наше щастие в българската история има стотици примери за притежатели на тези извисени човешки качества, като един сред най-отличените е именно този на самия Луи Айер. Той не само е бил брилянтен просветител, военен предводител и жарък защитник на българската кауза пред света, а и наш брат. Загърбил спокойния живот в своята родина, швейцарецът с българско сърце се отдава на една славна кауза, в която неговата силна вяра и любов към страна ни го напътстват. Той напълно заслужено застава до всички наши родни герои, чиято памет трябва да помним и да предаваме на поколенията. Неговите героични постъпки и постижения не само будят възхищение, а оставят светла диря в нашите съзнания за изключителния му идеал, допълнен от невероятните му човешки качества. Въпреки чуждите си корени, лесно можем да почувстваме, че в гърдите му е тупало едно голямо българско сърце.
В България името на Луи Айер е увековечено чрез българо-швейцарското дружество „Луи Айер“, както и улица на негово име в София и спортен стадион в Силистра. Също така в негова чест е кръстен и връх в планината Елсуърт, Антарктида.
Силно вярвам, че връх Айер все още пази неговия несломим дух, желязна воля, всеотдайност, доброта и любов, които всеки един българин трябва да носи по душа.
Източници:
1) Документален филм за Луи Айер – “Швейцарецът с българско сърце”
2) Wikipedia
Изображения:
1) Държавен архив – Русе
2) Архив от снимки на lokomotiv1930.com
3,4, 7) Europost
5) BNR – Blagorodna Georgieva
6) Публичен архив